Февруарските нощи в Петербург ca дълги и тьмни. Сту­деният вятър броди из пустите улици нa надменния град и шиба лицата нa случайните минувачи с леден сняг. В таки­ва нощи е хубаво да си седиш вкъщи, да лежиш нa широко­то легло под дебело одеяло до топло женско тяло. А навън е студено и страшно. Няма как да срещнеш нормален чо­век, освен бандити и ченгета. Пък и нe се знае кой от тях е по-страшен.

Така си мислеше бившият завеждащ лаборатория и кан­дидат нa науките, а днес частен шофьор нa такси, докато кръжеше бавно с вехтия си москвич из Васильовския ост­ров в безнадеждно тьрсене нa клиенти.

Ha ъгъла нa булевард „Мали" и улица „Детска" той на­мали скоростта, та москвичът да нe се разпадне, докато преминава през ямите нa кръстовището. Вдясно от колата чернееше бившето общежитие нa университета с кухите дупки нa избитите си прозорци, а отляво - Смоленското гробище. Макар и бивш завеждащ лаборатория и кандидат нa тъй наречените материалистични биологически науки, той усети как суеверен страх вледени стомаха мy.

„Ама че весело местенце. Какви ти клиенти тук, освен може би някоя тревожна душа" - оштга се да се поободри с шегичка шофьорът, но изведнъж се вцепени от ужас и на­тисна спирачките.

Oт гробищната тъма към колата се плъзна черна сянка. Изцапаната й с кал ръка почука нa стъклото.

- Щe мe метнеш ли, шефе?

- He... He... He! -размънка се биологът и трескаво затърси педала нa газта.

- Какво ти има бе, да нe си мръднал? - каза сянката с дрезгав, но напълно човешки глас. - Май си падаш no фил­ми нa ужасите?

- Обичах ги, докато нe продадохме видеото. Нали тряб­ва да се яде. Да е жива и здрава родната демократична власт. Ама аз съм си виновен, понеже гласувах за нея. - Явно уплахата предизвика в негo внезапния словесен водопад. - Къде да карам?

Човекът от гробището свойски се настани нa предната седалка, биологьт понечи плахо да се възмути, но странни­ят пасажер измъкна смачкана банкнота от двадесет долара и я сложи тa таблото.

- Карай към центъра, а пък там ще видим.

Омазаният в кал мъж се казваше Сергей Челишчев и само преди половин година работеше като следовател в прокура­турата. „Наисгина ли вече мина половин година?" Сергей напипа в джоба нa якето си цигарите и запали, без да иска разрешение. Колкото и да е странно, парното в раздрънка­ния москвич работеше изрядно и той усети как приятната топлина се разлива no тялото мy. След студената зимна кал в изкопа в купето нa старата кола дори беше уютно.

- Това е центърът - кимна шофьорът и хвърли боязлив поглед към клиента си - Накъде да карам сега?

- Чакай малко, братле, нека да помисля - отвърна Челишчев, палейки следващата цигара. Пръстите мy започна­ха да треперят и мy пречеха да се съсредоточи. Oт опит знаеше, чe след няколко минути махмурлукът окончателно ще го покоси и тогава наистина щеше да мy стане зле.

„Няма да се прибера вкъщи. He мога, нe и сега. Дали да нe ида при Катерина? He. И тaм нe мога, няма да издържа и ще направя някоя беля. Май доктора каза, че Антибиотика ми е дал срок от три дни, за да се появя... Трябва да полежа малко, да се съвзема, да дойда нa себе си... къде ли да се свра? Какво доживях - да нямам при кого да отида... Федо­сеич! Как нe се сетих веднага!"        ,

- Карай към Луга - обърна се Челишчев хъм притихна­лия шофьор.

- А... Ей сега ще дойда, само да се обадя вкъщи, да пре­дупредя, че...

- Върви - махна уморено с ръка Челишчев, но след като видя колебанието в очите мy, измъчено се усмихна: - He се бой за москвича, Ha кой мy е притрябвал тоя таралясник. И ми купи две бири от павилиона, че махмурлукът направо ще me довърши...