Детство:

Родила съм се преждевременно - почти в линейка на път към болница в Нови пазар. Осмаче, тежащо кило и половина, през 1960 година трудно би оцеляло, затова лекарите ме изписали да умра в къщи. Майка ми - медицинска сестра, и баща ми - служител в книжарница, живеели на квартира. Баба ми поела нещата в свои ръце - отгледала ме върху печката с дърва в кошница, пълна с вълна (вместо инкубатор). Събуждали ме да ям през два часа като ме бодели с игла по петичките. Но това са единствените тежки моменти от детството ми. Следват години на волно тичане из двора и Морската градина, посещаване на школи по балет и рисуване, лагери и кръжоци. Весел наивен живот на соцдете от добрите години на социализма.

Средно образование:

Даже и в училище си прекарвах прекрасно и примерно. Ако счупех стъкло, това ставаше повече по невнимание, отколкото от желание да правя бели. Плащаха за ремонта и всички се тревожеха за мен, а не за счупеното. Благодарна съм на другарката Иванова от у-ще “Антон Страшимиров”, че ме научи на граматика. Прописах с перодръжка и мастило и мога определено да кажа, че услията, които се полагат при писане по този начин, оставят трайни умения в краснописа. А дървена летвичка, с която другарката удря по чина, ако има грешки, затвърждава знанията. Първата шестица получих за правилно членуване на думата “радост”. Радвах се, че ме приеха и за чавдарче. Когато станах на възраст да бъда и пионер, имах леки колебания на тема защо е задължително. Но колективността на мероприятието ме увлече. Обичам да съм сред хора.

Родителите ми настояха да уча в езикова гимназия. Имах свое мнение по въпроса - по това време съучениците ми се събираха късно вечер в двора на училището и свиреха на китари, че и по цигарка припалваха. Как да напусна веселата компания и да отида в езиков лицей с пансионна дисциплина, какъвто бе Четвърта езикова гимназия по това време? Опитах се да се скатая като не се представих блестящо на изпитите, но не съвсем очевидно, за да не усетят нашите. И вълкът сит, и агнето цяло. Не ме приеха, но бях в резервите. Да, ама, не. Агнето отиде курбан. Десет дни след като започна първия учебен ден, ми се обадиха, че имало вакантно място в гимназията и аз съм поканена да се запиша. Скочих на колелото и се явих пред директорката по къси панталонки, потниче и разпусната коса. По това време полите на ученичките ги измерваха да не са повече от три сантиметра над коляното, плитките задължително трябваше да с по три заплитания, иначе подстригване и гонене от училище. Другарката директорка, в чийто кабинет попълвах документи за приемане, изпадна в шок. Но номерът ми да я предизвикам с външен вид и да ме изгони, не успя. С огромни усилия на волята тя се въздържа и нареди на другия ден да се ява в униформа за часовете. Докато бе директорка, всеки ден ме чакаше на входната врата с линийка за измерване на подгъва на полата ми.

Уменията си да пиша и да се изразявам дължа на две учителки от този период на образованието си. Едната - Гана Балканска (не се подлъгвайте от името - няма нищо общо с адаша си, описан от Алеко), пълен педант, дори за пропусната запетайка, пише двойка. Другата - Ковачева, литераторка - човек бохем по душа и знания. С нея гледахме всички театрални и оперни спектакли, посещавахме всички изложби в града, срещахме се с писатели, артисти. Ако кажа на някой съвременен ученик, че уроците по история са били онагледявани с диапозитиви и озвучавани с грамофонни песни, че география учехме по поляните на чист въздух около училището, никой няма да повярва. Съвременните учители нямат ентусиазъм.

Висше образование:

Но така се раждат романтици. Прописах стихове, гледах филм за тайгата и реших да ставам геолог. За ужас на семейството си, на което по това време им бях взела страха - като ги плашех с депресионни припадъци и опити за самоубийства. Постигнахме единомислие с родителите ми - да не избързвам да отивам в София да уча, а да изкарам първи курс в ВМЕИ-Варна и ако още държа да съм инженер, да се прехвърля в Минно-геоложкия. Свободата сам да решаваш, винаги създава проблеми. Още от първия учебен ден в речта си към нас първокусниците ректорът ни посъветва: “Не се дръжте като ученици. Вече сте зрели хора. Сами ще решавате какво и как да учите.”. И аз вместо да ходя на лекции, наблегнах на извъкласното обучение и пропуснах два изпита, докато бях на състезания в Русе със студентския отбор по водомоторен спорт. Наложи се да прекъсна. Започнах работа като сервитьорка в почивна станция на БОДК на Златни пясъци. Живот мечта - ядеш и пиеш на корем, наблюдаваш разврата на децата на българската дипломация. Докато не се включиш в нещата. Така бе заченат синът ми и за учене в София даже и дума не стана. Като забременях сякаш ми дойде акъла, ама временно. Докато отрасне детето и тръгне на ясла, учех старателно, даже работех като секретарка за един от преподавателите в института, за да си помагам финансово. Но веселият живот пак ме увлече - записах се в драмсъстава на института. Ръководител тогава ни бе артистът Стоян Алексиев. Чаровен и обаятелен човек, който накара нас - сухарите инженери, да се чувстваме бохеми и артисти. И много от колегите от този състав после продължиха творческата си кариера - Сашо Морфов, Вальо Танев, Димитър Бакалов - все бивши инженери от нашия випуск и драмсъстав.

Работа:

А мен - пак в геологията ме влече. Разпределиха ме в Геоложко предприятие в Балчик. Изкарах там четири години, докато не дойде време синът ми да тръгне на училище, защото дете и командировки на геолог не вървят ръка за ръка. И ето ме безработна по време на зараждаща се демокрация. Началото на деветдесетте години бяха странни за всички и всичко - отричаше се нещо старо, не се приемаше още нищо ново - включително и инженери на работа, даже и в долината на смъртта, както наричаха химическите заводи в Девня, в които никой не се натискаше да работи. Станах заварчик и шприцьор в частна фирма. И как няма да стана - инженерите вземат по 170 лева, а там заплатата - 500. Докато не се появи познат на семейството ми с измамливо предложение за двойно платена работа в кафене в Сърбия. Човекът обаче бил трафикант на бели робини. Само късметът и човещината на група сърби ме спаси от отвличане от албанската мафия. Реших да разкажа за перипетиите си в редакцията на общинския вестник и да предпазя и други подмамени от обявата му за работа и така попаднах в журналистиката. Докато обяснявах какво се случи с мен в странство, журналистът, който ме слушаше, каза: „Добре го разказваш, седни и го напиши.”. На следващия ден ме заведе при главния редактор и ми предложиха работа във вестника.

Начинащите криминални журналисти тогава пишехме основно за проститутки, наркомани и рекетьори. С наркоманите посрещахме “Джулая морнинг”. Рекетьорите се гордеха с подвизите си и гевезяха нас - журналистките, като ни канеха на шумни веселия. А танцьорките на пилон и розовите телефони заместваха основно проститутките. Стараех се да намирам общ език с всички, за които пишех. Еуфорично време - напълно безопасно за пишещите братя. Налагало се е да ме крият в редакцията от участници в битов скандал, за които съм писала, но не и от криминално изявени личности. Докато не дойде 19 май 1993 година. Бях първата журналистка от новата демократична преса, по която стреляха. Това е цената на славата. Описала съм този случай в романа си “Искам го мъртъв!”, затова не искам да навлизам в подробности. Но тогава загубих вяра както в хората на закона, така и в тези извън него. И за собствена безопасност прецених, че е по-добре да се прехвърля в рекламата. Изкарах там близо година. Ама шило в торба не седи. Влечеше ме към развлекателния бизнес. И започнах работа на розовите телефони. Като човек, на който му върви приказката - направо си седнах на точното място. По цял ден лафчета и при това платени добре. Като репортер взимах 300 лева, а като телефонистка - 3000. Докато не дойде инфлацията и народът не обедня, нямаше пари даже за приказки. Тогава открих масажите като препитание.

Масажите:

Започнах по обява. Колежка от телефоните отиде на проучване по обява за курс за масажи и след това ме помоли да отида за първия й работен с нея за кураж, защото човекът, който предлагал обучение и работа дошъл на срещата им с някаква шикозна американска кола. По това време подобни коли караха само мутрите. И тя имаше сериозни основания да го смята за такъв. Още от първия миг ни дадоха да разберем, че в салона се предлагат и еротични масажи, но ни казаха, че ние си решаваме с какво точно ще се занимаваме - клиенти имало и за медицинските процедури. Никой с нищо не ни задължава.

След месец работа в салона ми замая главата един автокрадец в “бизнеса” с луксозни крадени коли. Даде ми пари да открия самостоятелен масажен салон. Напуснах “Дружба”, изпълнена с надежда да развъртя собствен бизнес. Всичко вървеше продуктивно и доходоносно, докато един ден не заварих офиса, пълен със сутеньори. “Не може - вика най-главният от тях - да предлагаш само масажи. Или ще има и момичета, или затваряш.”. Малко преди това бяха взривили колежка, защото отказала да се включи в схемата. Затворих офиса и се върнах на старата си работа. Там поне имах избор и нещата бяха изчистени - работя, каквото и както искам. След няколко месеца настъпи преразпределение на властта в масажния бизнес и конкурент на собственика ме прибра при себе си като управител на салона му. И проститутките станаха задължителна съпътстваща част от масажите, които предлагаме.  Не мога да кажа, че съм се притеснявала от естеството на работа си, но много се тормозех от това, че момичетата нямат никаква представа с какво са се захванали. Аз все пак имах образование, бях се движила в среди с хора, от които има какво да научиш, а те от училището и направо в занаята. Не знаеха как да се облекат, как да спазват хигиенни навици. За сексуалните им умения дори не исках да мисля. Затова реших да напиша книга, с която да ги просветя малко.

Книгите:

Така през 2005 година се роди “Платеният секс - тайният свят на мъжете” и започнаха перипетиите с издателствата. Никой не искаше да чуе за подобни писания. Заех се да направя две в едно. Написах криминален роман, който разказва за престъпленията, съпътстващи проституцията и реших да предложа да издаване съвместно двете книги. Обърнах се към издателство “Световит”, защото по това време то бе единственото, което работеше с български автори на криминални романи. Огнян Младенов се зарадва на писанията ми, но одобри за издаване само “Искам го мъртав!”, като го включи в поредицата “Свидетели на времето”, след излизането на книгата “На пилона” на  покойния Георги Стоев. Героите и случаите, описани в книгата ми, са реални, но представянето им е пречупено през фантазията. Накратко сюджета: адвокатка, проститутка и журналистка: три приятелки от детинство, се срещат по време на съдебен процес след петнадесет години раздяла. Обстоятелствата около тази среща са странни - поредица от неизяснени убийства. Животът на момичетата  е протекъл по различен начин, но и трите са научили, че да си жена  в свят, където мъжете държат в ръце и управляват почти сто процента от световните богатства и пари, е недоходоносно и непрестижно. И се стараят да се измъкнат от капана на здравата мъжка ръка.

Проститутката се мъчи да се възползва от това, че някои майки не са били достатъчно строги към синовете си, когато като деца са ги залавяли да уголемяват ръчно свои телесни части, разположени на педя под пъпа. Защото знае, че мъж, който е познал удоволствието нещо да набъбва и наедрява в ръцете му, не се отказва да иска още и още. Но силите й стигат само до ... дрога и убийство.

Журналистката се опитва се да направи нещо повече за себе си като държи мъжете на  ръка разстояние със силата на ума си. Но нищо не усложнява живота на жената толкова, колкото интелекта й. Тогава й остава да се пита: “...как стигнахме до тук. Аз да свалям невръстни следователи и с наученото от тях да спасявам бившата си приятелка. Тя пък да е станала проститутка и убийца. Ти пък да спиш с мутрата, който я е докарал до това дередже.”.
Адвокатката просто казва: “Искам го мъртъв!. Само мъртвият мъж не желае!”.

Заглавието на книгата се роди от мързел. Докато бях в журналистиката имаше редактор, който мисли за това, кое как да се казва. И за да не се тормозя излишно - просто ползвах последната реплика от книгата. Сега вече започвам да се упреквам  - аз съм суеверен човек като всеки творец и сега имам чувството сякаш съм предизвикала съдбата и смъртта, застигна Жоро. Освен това всички още докато видят книгата, ме питат - “Кого искаш мъртъв?!”. Лично аз съм миролюбив човек и не пожелавам смъртта на никого. Но сега се укорявам, че не съм видяла символи в заглавието и не съм посъветвала още тогава Жоро Стоев, да издава книгите си под чуждо име или поне да спазва пълно журналистическо затъмнение за личността си.

С Георги Стоев ме запозна Огнян Младенов при едно от посещенията ми в издателството. Като го видях за първи път ми се стори човек не на място в тази литературна среда. Виждала съм през живота си много сутеньори. На външен вид Жоро го докарваше, а на поглед още повече. Ако проговореха очите му, щяха да кажат: “К,во правиш тук, ма?”. Сигурно е имал информация за мен, защото ме гледаше като шеф на проститутки, който се чувства длъжен да покаже къде й е мястото на жена с моята професия. В сферата на платения секс контрол върху персонала се осъществява чрез страх и заплаха. Но като поговорихме малко и той започна да се усмихва, разбрах, че само се прави на страшен. Добродушно момче беше. Дори и да е работил подобна работа, мадамите са се качвали сигурно на главата му. И докато ги слушах как си говорят с Владо Даверов, стигнах до извода, че ролите на двамата написването на книгите са точно разпределени - единият разказва, другият пише.

Но малко се съмнявам, че точно Жоро е бил информатор на Христо Калчев. По дълбочината на тълкуване на фактите съм склонна да вярвам повече на едно ченге от Варна, който ми е разказвал как често се срещал с Калчев и го е захранвал със сюджети. Както е прието в журналистиката - проверила съм думите му и от два независими един от друг източника на информация. И други хора ми казаха, че той наистина поне веднъж в месеца е идвал в София и се е срещал с Калчев. Ако сравним опита на Жоро и този на ченгето и най-вече колоритния начин на изказ на последния, по-склонна съм да вярвам, че ченгето е информаторът за вулгарните романи. Но не е изключено авторът да е черпил вдъхновение и от двамата. Както често става писателите са наблюдатели, които умеят да виждат неща, които обикновените хора биха пропуснали.

И в този ред на мисли, според мен не мутри, набедени за герои на романи, убиха Стоев. Тази работа я свършиха ченгета. По всяка вероятност бивши, ако понятия като “бивш негър” и “бивш полицай” съществуват въобще. Винаги съм казвала, че ченгета, в близки отношения с политици, създадоха мутрите, за да отвличат вмниманието на обикновените хора от истинските проблеми, които ги очакват. Ако обират дома ми, ако отвличат детето ми, ако крадат колата ми, ако ме изнасилват, ще имам ли време аз да си мисля накъде отива държавата или кой печели от приватизацията? И аз на кого ще се ядосвам - на непознати политици, дето ги виждам само по телевизията или на нападатели, които влизат в дома ми? Важното е навреме да се отклони вниманието на публиката, а това става като прожекторът се насочи към определена част от сцената. И сега е така - след такова показно убийство на автор на книги, някои политически проблеми затихнаха и останаха на заден план.

Колеги журналисти, с които коментираме случилото се с Жоро, се опитват да ме убедят, че съществуват мистериозни ескадрони на смъртта, които разчистват проблемите на властимащите от под - и надземния свят в държавата. (Разделението на горен и долен свят е само за благозвучие - те са просто два паралела, преливащи един в друг.) Аз лично мисля, че “ескадрони” звучи претенциозно. Не заради друго, а защото наличието им предполага и съществуване на останалата част от армията и най-вече на генерален щаб. Където властта би трябвало да бъде еднолична. Хан Кубрат не успя да я обедини синовете си, че са били с обща кръв. Че сега мутри и полиците - хора напълно различни по произход, ли ще се обединят, че и да си вярват дотолкова, за да ползват общ палач. Не вярвам. Сигурно някой все пак я върши тази работа, след като има отчитане на резултати. Но аз мисля, че изпълнителите действат на парче - цялостен план няма. Жалко за Жоро - отиде си курбан на нечии амбиции - литературни, политически или криминални, няма значение. Ако има план, заради който си е струвало да загине, поне ще го наречем герой. Но ми се струва, че времето ще докаже - умря напразно.

А понеже писането е почти като заразна болест - няма лечение, продължавам да пиша. Вече е готова за издаване “Гневът на лесбийките” и почти е пред завършване следващия  ми роман “Невидим за закона”. Моите книги ще съдържат много истина, но аз не целя да изнасям сухи факти, които и без това даже и децата вече знаят. Фактите са за журналисти и криминалисти - те отразяват кой, какво, къде, кога, защо. Аз с това съм приключила. Сега искам да покажа как се отразяват събитията, които всички наблюдаваме, на чувствата, психиката и бъдещето на участниците в тях. И при това да ги покажа от женска гледна точка - като разказвам за жените, свързани с мъже от подземния свят. Мразя баналния епитет „подземен”, прикачен към света на мафиозите. Асоцирам тази дума с мизерия и подлост. А в този свят, макар суров и жесток като всеки подземен свят, е приказно богат, при това окичен с мъжество и храброст. Жените винаги са ни впечатлявали такива неща.