Вятъра разсипа косите ти по плажа,
и се сля с нежността на
тяхното докосване...
Тъгата не разплака очите ти,
но морето се развълнува
и намокри лицето-
любящо, нежно,
от капки, светнали като бисери
върху кадифе...
Младостта ме грабва
от стремежа да съществува-
гола, красива, прекрасна
под вопъла на очите
за щастие,
за дете,
от любовта на непознатото-
като телефонен разговор-
непроведен...
Тийт- тийт...
Къде съм? Защо?
Тийт- тийт...
Свещта пред Богородица загасва...
Молитвата свършва...
Само косите ти оставят
диря в душата,
разпиляна по плажа...
|
