Вятъра разсипа косите ти по плажа, и се сля с нежността на тяхното докосване... Тъгата не разплака очите ти, но морето се развълнува и намокри лицето- любящо, нежно, от капки, светнали като бисери върху кадифе... Младостта ме грабва от стремежа да съществува- гола, красива, прекрасна под вопъла на очите за щастие, за дете, от любовта на непознатото- като телефонен разговор- непроведен... Тийт- тийт... Къде съм? Защо? Тийт- тийт... Свещта пред Богородица загасва... Молитвата свършва... Само косите ти оставят диря в душата, разпиляна по плажа...
|