Забрави , че ме няма, нали? Не чувстваш липсата. Само нещо те гложди. В този момент усещаш – да- вчера я нямаше миризмата на ароматното кафе, липсваха и кифлите с шоколад на таблата до леглото. Само сина питаше с кого да си играе на "да се боцкаме с рогца, като весели деца". Може би това е усещането за раздяла, а може би и за любов. Усещане... За нас... За добрите утрини. За нежното ухание на цъфналите вишни тук. За теб. Липсваш ми. Може би , защото те обичам. Може би, защото няма някой, на който да нося палачинки. Може би, защото си само мечта. Но въпреки това винаги ще те нося в сърцето, ще присъстваш в сънищата ми. Винаги ще усещам топлината на детските устнички по бузата. Нежността на ръцете ти. Ето ме вече тук. До ръката с която ме галиш. До устните с които ме целуваш. До тялото с което ме любиш. Тук – в празнотата... В света на мълчанието. Последните остатъци на една отдавна загинала, но величествена дори и сега звездна империя – мечтата...